Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

възклицание, когато й доставиха микробуса. Но в съответствие с
нейната чувствена природа изненадата и не беше радостна. Това беше
реакция на тялото, хлипове от мъка и объркване. Тя се разплака, но
знаех, че плаче не защото е получила подаръка. Това беше болезнен
копнеж, който отекна и в мен. Рухнах на седалката в колата.
Във влака обратно за Ню Йорк, а после и по време на полета до
Лос Анжелис непрекъснато изпитвах чувството, че животът ми изтича;
изтичаше през мен като пясък от събрани длани. Изобщо не се
чувствах освободен или променен от това, че съм казал „благодаря“ и
„довиждане“. Тъкмо обратно, по-дълбоко от всякога усещах бремето
на тази странна привързаност. Плачеше ми се. През ума ми отново и
отново прелитаха заглавията на книги, които моят приятел Родриго
Къмингс бе замислил, но така и никога не бе написал. Той се беше
специализирал в тона да измисля заглавия. Едно от любимите му беше
„Всички ще умрем в Холивуд“, друго — „Ние никога няма да се
променим“, и едно, което ми беше най-любимо и бях откупил за десет
долара — „Из живота и греховете на Родриго Къмингс“. Всички тези
заглавия се въртяха в главата ми. Аз бях Родриго Къмингс, и аз се
задъних във времето и пространството, и аз обичах две жени, повече от
живота си, и това никога нямаше да се промени. И подобно на
останалите му приятели, аз също ще умра в Холивуд.
Разказах на дон Хуан всичко това в отчета си за този мой
псевдоуспех. Той най-безцеремонно отхвърли всичко това. Каза, че
състоянието ми е просто резултат от моето самоугаждане и
самосъжаление, а за да могат магьосниците да кажат „довиждане“ и
„благодаря ти“, като истински имат предвид това, те трябва да
променят дълбоко себе си.
— Още сега зарежи това самосъжаление — настоя той. —
Раздели се с представата, че си наранен и какво ще остане като
несъкратим остатък?
Несъкратимият остатък беше чувството, че съм направил
окончателния си подарък на тях двете. Не с цел да възобновя каквото и
да било или да нараня някого, включително себе си, а в истинския дух
на това, което дон Хуан се опитваше да ми посочи — в духа на воина-
пътешественик, чието единствено достойнство, както бе казал той, е
да пази жива паметта за всяко нещо, което е оказало влияние над него
и чийто единствен начин да каже „благодаря“ и „довиждане“ е чрез