Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

спокойно, облечен в собствената си пижама, на сигурно място, избавен
от опасността.
Второто ми припомняме беше пак такъв взрив с неизмерима
сила.
Разговарях си най-приятно с група приятели, когато без всякаква
видима причина, която да мога да си обясня, внезапно дъхът ми спря
под въздействието на една мисъл, един спомен, който отначало беше
мъглив, но после се превърна във всепоглъщащо изживяване. Силата
му беше толкова огромна, че трябваше да се извиня и да се оттегля за
малко в едно ъгълче. Приятелите ми, изглежда, разбраха моето
състояние и се разотидоха без никакви коментари. Бях започнал да си
спомням едно произшествие, което се случи, като бях последен клас в
гимназията.
С най-добрия ми приятел обикновено ходехме на училище
покрай една голяма къща с черна ограда от ковано желязо, висока поне
два метра и с остри шипове на върха. Зад оградата се виждаше
просторна, добре поддържана зелена поляна и огромна, свирепа
немска овчарка. Всеки ден ние дразнехме кучето и го карахме да се
хвърля към нас. То спираше физически пред оградата от ковано
желязо, но яростта му сякаш я прехвърляше и стигаше до нас. Моят
приятел истински се наслаждаваше да предизвиква всеки ден кучето в
това състезание между ум и материя. Той заставаше само на
сантиметри от муцуната на кучето, която се провираше между
железните прътове поне на десетина сантиметра над улицата, и се
зъбеше също като кучето.
— Предай се, предай се! — викаше всеки път моят приятел. —
Подчини се! Подчини се! Аз съм по-силен от теб!
Всекидневните му демонстрации на сила на ума, които
продължаваха поне пет минути, никога не довеждаха кучето до нещо
друго освен още по-бясна ярост. Моят приятел всеки ден ме уверяваше
като част от ритуала, че кучето или ще му се подчини, или ще умре
пред очите ни от сърдечен разрив, причинен от ярост. Толкова дълбоко
беше убеден, че см представях как кучето някой ден ще падне мъртво.
Една сутрин, когато наближихме, кучето го нямаше. Изчакахме
малко, но то не се показваше. После го забелязахме — на другия край
на голямата поляна. Имаше вид, че се занимава с нещо там, затова ние
бавно си тръгнахме. С ъгълчето на окото си забелязах, че кучето се