най-страховита картина: черни, пробягващи сенки подскачаха
навсякъде наоколо, накъдето и да се обърнех.
Затворих очи и отпуснах глава на страничната облегалка на
креслото.
— Загубих всякакъв ориентир, дон Хуан — казах аз.
— Тази вечер ти наистина успя тотално да ме объркаш.
— Теб те разкъсва вътрешна борба — каза дон Хуан.
— В дъното на душата си ти знаеш, че си неспособен да
отхвърлиш договора, според който една толкова неотделима част от
теб — блестящата обвивка на осъзнаването — трябва по невъобразим
начин да служи за източник на препитание за някакви също толкова
невъобразими същества. А друга част от теб въстава против това с
цялата си мощ.
— Бунтът на магьосниците — продължи той — е, че отказват да
спазват договори, в сключването на които не са участвали. Никой
изобщо не ме е питал съгласен ли съм да ме изядат същества с друг
вид съзнание. Просто родителите ми са ме въвели в този свят в
качеството на храна, също както те самите са били, и толкова.
Дон Хуан стана от креслото и се протегна.
— Седим тук вече четири часа. Време с да влезем в къщи. Мисля
да похапна. Искаш ли да ядеш с мен?
Отказах му. Стомахът ми се противеше.
— По-добре си лягай — каза той. — Май доста опустошителна
атака беше.
Нямах нужда да ме уговаря повече. Стоварих се в леглото и
заспах като умрял.
Когато след известно време се върнах в дома си, мисълта за
летачите вече ми беше станала фикс-идея. Бях стигнал до пиво, когато
чувствах, че дон Хуан е напълно прав за тях. Както и да опитвах, не
можех да опровергая логиката му. Колкото повече размишлявах над
това, колкото повече си говорех и наблюдавах себе си, както и
познатите ми, толкова по-силно се убеждавах, че нещо ни прави
неспособни за каквато и да било дейност, отношения или мисли, в
центъра на които да не е нашето „аз“. Единствената ни грижа — и на
мен, и на всеки, когото познавах или с когото разговарях — беше вечно
за себе си. И понеже не можех да намеря обяснения за такава всеобща
Виолета Кириловаqnvdyn
(Виолета КириловаqNVDyn)
#1