Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

(Виолета КириловаqNVDyn) #1

сянка, която подскачаше във въздуха и падаше на земята с безшумно
тупване. Усещах тупването с костите си, но не го чувах.
— Те действително са тежки — каза ми на ухо дон Хуан.
Държеше ме за лявата ръка с всички сили.
Видях нещо, наподобяващо мътна сянка, която шава по земята,
после прави друг гигантски скок, дълъг към петнадесет метра, и
отново се приземява със същото зловещо безшумно тупване. С все
сили се мъчех да не загубя концентрацията си. Страхът ми
надвишаваше всичко, което бих могъл да използвам рационално като
описание. Бях приковал поглед в подскачащата сянка в дъното на
долината. После дочух абсолютно своеобразно бучене — някаква
смесица от пърхане на криле и бръмченето на неточно настроен
радиоприемник и тупването, което последва, беше нещо незабравимо.
То ни разтърси и двамата с дон Хуан до мозъка на костите —
гигантската мътно черна сянка се приземи направо в краката ни.
— Не се страхувай — властно каза дон Хуан. — Съхрани
вътрешното си мълчание и тя ще изчезне.
Тресях се от главата до петите. Ясно съзнавах, че ако не задържа
вътрешното си мълчание в действие, мътната сянка ще ме покрие като
одеяло и ще ме задуши. Без да загубя непроницаемия мрак около себе
си, аз изпищях с цялата мощ на гласа си. Никога не бях изпитвал
такава ярост и такова неописуемо безсилие. Мътната сянка направи
нов скок, направо в дъното на долината. Аз продължавах да пищя,
ритайки с крака. Исках да отблъсна от себе си това, което можеше да
дойде да ме погълне, каквото и да беше то. Изпаднах в толкова силна
нервна криза, че загубих представа за времето. Може да съм
припаднал.
Когато дойдох на себе си, лежах на леглото си в къщата на дон
Хуан. На челото ми беше сложена хавлиена кърпа, напоена с ледена
вода. Изгарях в треска. Една от жените-магьосници от групата на дон
Хуан разтриваше гърба, гърдите и челото ми със спирт, но това не ми
носеше облекчение. Огънят, който ме изгаряше, идваше от дълбините
ми. Пораждаше го ярост и безсилие.
Дон Хуан се смееше така, сякаш това, което ставаше с мен, беше
най-забавното на света. Смехът направо изригваше от него в
нескончаеми пристъпи.

Free download pdf