— Никога не бих помислил, че ще вземеш толкова присърце
виждането на летача — каза той.
Той ме хвана за ръка и ме заведе в задната част на къщата,
където ме натопи в огромна вана с все дрехите, обувките и часовника
ми.
— Часовникът ми, часовникът ми! — извиках аз. Дон Хуан се
преви от смях.
— Не би трябвало да носиш часовник, когато идваш при мен —
каза той. — Виж как го изпорти сега!
Свалих си часовника и го поставих на ръба на ваната. Знаех, че е
водоустойчив и нищо няма да му стане. Потапянето във ваната
страхотно ми помогна. Когато дон Хуан ме извади от ледената вода,
вече що-годе се бях овладял.
— Абсолютно абсурдно зрелище! — само повтарях аз,
неспособен да се отърва от това твърдение.
Хищникът, който ми бе описал дон Хуан, съвсем не беше
добронамерен. Беше изключително тежък, огромен и бездушен.
Чувствах презрението му към нас. Несъмнено той ни беше прекършил
преди много векове и ни беше направил, както каза дон Хуан, слаби,
уязвими и покорни. Съблякох мокрите си дрехи и се завих в едно
пончо, седнах на леглото си и най-истински се разплаках, но не за себе
си. Аз имах моята ярост, моето непреклонно намерение, които нямаше
да му позволят да ме погълне. Плачех за моите близки, особено за
баща ми. Никога до този момент не бях си давал сметка, че толкова
много го обичам.
— Той никога не е имал късмет — чух се да повтарям отново и
отново, като че ли думите не бяха мои. Горкичкият ми баща, най-
внимателният човек, когото познавам, толкова нежен, толкова добър и
толкова безпомощен.
Виолета Кириловаqnvdyn
(Виолета КириловаqNVDyn)
#1