Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

Бяхме седнали, както обикновено денем, под рамадата в къщата
му. Аз си бях създал навика да сядам винаги на едно и също място,
облегнал гръб на стената. Дон Хуан сядаше също някъде под рамадата,
по никога на едно и също място.
Тръгнахме на разходка в най-лошото време на деня — по пладне.
Дон Хуан ми даде старата сламена шапка, както винаги като излизахме
в слънчевия пек. Дълго вървяхме в пълна тишина. Опитвах се с все
сили да си припомня всички подробности на историята. 1 1а връх
пладне седнахме в сянката на един храсти и аз отново му разказах
цялата история.
Когато преди години учех скулптура в школата за изобразителни
изкуства в Италия, имах един близък приятел, шотландец, който
следваше история на изкуствата, за да стане изкуствовед. Най-яркото
ми впечатление от него — и това имаше отношение към историята,
която разказвах на дон Хуан — беше крайно надутото му самомнение
— смяташе се за най-разгулния, як, всестранно надарен учен и
художник, направо ренесансова личност. Че си беше разгулен, разгулен
беше, но това дето се смяташе за мъжага, никак не се връзваше с
костеливата му, суха, сериозна фигура. Смяташе се последовател на
английския философ Бъртран Ръсел и мечтаеше да прилага
принципите на логическия позитивизъм в изкуствознанието. Изглежда,
представата му, че е многостранно надарен учен и художник, беше
плод на буйно въображение, защото беше човек, който вечно отлага
всичко; за него работата беше наказание.
Истинската му специалност май не беше изкуствознанието, а
личното му познанство с всички проститутки от местните бордеи,
които съвсем не бяха малко. Имаше навик да ми дава цветист и
обстоен отчет за похождени-ята си — според него, за да ме държи в
течение на всички чудни неща, които е правил в света на своята
специалност — а именно чистата наслада. Затова не се учудих, когато
един ден дойде в апартамента ми крайно въодушевен, просто останал
без дъх, и ми разказа, че му се е случило нещо изключително и иска да
го сподели с мен.
— Чуй, старче, трябва сам да го видиш! — каза той възбудено с
оксфордския акцент, който се проявяваше винаги когато говореше с
мен. Крачеше нервно из стаята. — Не мога да ги го опиша, по знам, че