суровост, каквато никога не бях виждал. Когато заговори, устните й
потреперваха.
— Стана нещо ужасно, Антоан — започна тя. Антоан я спря и я
замоли да му даде възможност да й обясни. Тя рязко го прекъсна:
— Не, Антоан, не — твърдо каза тя. — Това няма нищо общо с
теб. Отнася се до мен. В това толкова трудно за теб време се случи
нещо от още по-голямо значение. Антоан, сине мой, моето време е
изтекло.
— Искам да разбереш, че това е неизбежно — продължи тя. —
Трябва да си отивам, а ти трябва да останеш. Ти си равносметката на
всичко, което направих в този живот. Добър или лош, Антоан, ти си
всичко, което съм аз. Продължи го. Във всеки случай накрая отново ще
бъдем заедно. Но дотогава действай, Антоан, не отпускай ръце, Прави
каквото си знаеш, все едно какво, важното е да действаш.
Видях как тялото на Антоан се разтърси от мъка. Целият беше в
спазми, всяко мускулче на тялото му, цялата му сила. Сякаш беше
превключил някакъв механизъм и проблемите му от река се
превърнаха направо в океан.
— Обещай ми, че няма да умреш, докато не ти дойде времето да
умреш! — извика му тя.
Антоан кимна.
На другия ден баба ми след консултация със своя съветник
магьосник разпродаде всичките си земи, които бяха доста обширни, и
връчи парите на сина си Антоан. А на по-следващия ден, рано
сутринта, станах свидетел на най-удивителната сцена, която бяха
виждали десетгодишните ми очи: момента, в който Антоан се
сбогуваше с майка си. Сцената беше нереална като на кино, нереална в
смисъл, че изглеждаше измислена и написана някъде си и претворена
след десетки уточнения от автора и режисьора.
Декор беше вътрешният двор на бабината къща. Главният герой
беше Антоан, майка му играеше водещата женска роля. Антоан щеше
да заминава този ден. Трябваше да отиде на пристанището, откъдето
да вземе италиански лайнер, прекосяващ Атлантическия океан на
туристически курс за Европа. Беше облечен елегантно както винаги.
Пред къщата го чакаше шофьорът на таксито и нетърпеливо натискаше
клаксона.
Виолета Кириловаqnvdyn
(Виолета КириловаqNVDyn)
#1