Бях станал свидетел на последната трескава вечер на Антоан,
когато се опитваше най-отчаяно да напише стихотворение за майка си.
— Боклук — каза ми той. — Всичко, което пиша, е боклук. Аз
съм никой.
Уверих го — макар че кой бях аз, та да имам мнение за това, —
че всичко, което пише, е страхотно. В един момент се увлякох и
престъпих някаква граница, която не биваше да преминавам.
— Повярвай ми, Антоан — закрещях аз. — Аз съм много повече
никой от теб! Ти поне имаш майка. А аз нищо нямам. Всичко, което
пишеш, е прекрасно.
Той много любезно ме помоли да напусна стаята му. Явно го бях
накарал да се почувства глупак, който получава съвети от някакъв си
нищожен хлапак. Горчиво съжалявах за изблика си. Искаше ми се да
остане мой приятел.
Антоан бе преметнал през дясното си рамо грижливо сгънато
елегантното си палто. Беше с изключително красив зелен костюм от
английски кашмир.
Баба се обърна към него.
— Трябва да побързаш, скъпи — каза тя. — Времето ти е много
ценно. Тръгвай вече. Ако се бавиш, тези хора ще те убият заради
парите.
Тя имаше предвид дъщерите си и техните съпрузи, които
направо изпаднаха в ярост, като разбраха, че майка им тихомълком ги
беше лишила от наследство и че омразният Антоан, най-върлият им
враг, се кани да заминава с всичко, което по право принадлежи на тях.
— Извинявай, че те карам да преминеш през всичко това — каза
баба ми с тон, сякаш се оправдаваше. — Но както знаеш, времето не се
съобразява с нашите желания.
Антоан заговори с отчетливия си, красиво поставен глас. Повече
отвсякога звучеше като актьор на сцена.
— Още само минутка, мамо — каза той. — Иска ми се да ти
прочета нещо, което съм написал за теб.
Беше благодарствено стихотворение. Когато свърши да чете, той
замълча. Въздухът беше толкова наситен с чувства, с трепет.
— Прекрасно беше, Антоан — въздъхна баба. — Дава израз на
всичко, което искаше да кажеш. На всичко, което аз исках да чуя.
Тя замълча за миг. После устните й се извиха в изящна усмивка.
Виолета Кириловаqnvdyn
(Виолета КириловаqNVDyn)
#1