епицентър на всичко, което сме и което правим; същото това същество,
при което всички ние се завръщаме; съществото, което позволява на
воините-пътешественици да се отправят на своето окончателно
пътешествие.
Тогава дон Хенаро започна един акт на магическо намерение в
моя подкрепа. Изпълни серия изумителни движения, легнал по корем.
Превърна се в сияйна капка, която сякаш плуваше по земята като по
вода. Дон Хуан каза, че това е начинът на Хенаро да прегърне
огромната земя и че въпреки разликата в размерите земята е
почувствала жеста му. Зрелището, което представляваха движенията на
Хенаро, и обяснението им замести моята самота с върховна радост.
— Не мога да понеса мисълта, че си заминаваш, дон Хуан — чух
се да казвам.
Звукът на гласа ми и самите думи ме разстроиха. И когато против
волята си се разхлипах, измъчван от самосъжаление, това още повече
ме огорчи.
— Какво става с мен, дон Хуан? — едва проговорих аз. —
Обикновено не съм такъв.
— Ами става това, че осъзнаването ти отново е достигнало до
пръстите на крака ти — каза дон Хуан усмихнат.
В този момент напълно загубих контрол над себе си и се отдадох
изцяло на чувството на изоставеност и отчаяние.
— Аз оставам сам! — изпищях аз. — Какво ще стане с мен?
Какво ще стане от мен?
— Хайде да погледнем на нещата по следния начин — каза
спокойно дон Хуан. — За да мога да напусна този свят и да се изправя
пред неизвестното, на мен ми е нужна цялата ми сила, цялото ми
търпение, целият ми късмет; но най-вече ми е нужна до последната
частица стоманената издържливост на воин-пътешественик. За да
останеш и продължиш пътя си като воин-пътешественик, на теб ще ти
потрябва всичко това, което ми е нужно и на мен. Не е шега работа да
потеглим на пътешествие но начина, по който го нравим, но не по-
лесно е и да останеш.
В изблик на чувства аз му целунах ръка.
— Е, хайде, хайде! — възкликна той. — Остава и сандалите ми
да почетеш!
Виолета Кириловаqnvdyn
(Виолета КириловаqNVDyn)
#1