страна, ми се искаше да се присъединя към дон Хуан, да го последвам,
където и да отива. Мина ми мисълта, че може би ако умра, той ще ме
вземе със себе си.
Тогава видях как дон Хуан Матус, нагуалът, повежда останалите
петнадесет виждащи, които бяха неговите сподвижници, неговите
подопечни, неговата радост, и те един след друг изчезваха на север в
мъглицата на платото. Видях как всеки от тях се превръща в сияйна
сфера и заедно се издигаха и рееха над платото като призрачни
светлинки в небето. Както беше казал дон Хуан, те направиха един
кръг над планината: последният им оглед, предназначен само за
техните очи; последният им поглед към тази прекрасна земя. И след
това изчезнаха.
Знаех какво трябва да направя. Времето ми беше изтекло.
Затичах се с пълна скорост към бездната и скочих в пропастта. За миг
усетих вятъра по лицето си и после ме погълна най-милосърден мрак,
подобно на безконечния покой на подземна река.
Виолета Кириловаqnvdyn
(Виолета КириловаqNVDyn)
#1