Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

правех по всяко време на деня и нощта в ресторанта „Шип“ на улица
„Уилшиър“, на една пряка от жилището ми.
Толкова пъти бях минавал от къщи до Шип, че познавах всяка
стъпка по пътя. Но същият този път сега беше нещо ново за мен. Не
усещах стъпките си. Имах чувство, че краката ми са омотани в памук
или че тротоарът е застлан с дебел килим. Всъщност по-скоро се
плъзгах. Неочаквано се озовах пред входа на ресторанта, макар че бях
направил само две-три крачки, както ми се струваше. Знаех, че мога да
гълтам храна, защото бях пил вода в къщи. Знаех също, че мога да
говоря, защото си бях прочистил гърлото и псувах през цялото време,
докато бях под душа. Влязох в ресторанта както обичайно и седнах на
стойката. Дойде сервитьорката, която ме познаваше.
— Не изглеждаш много добре днес, скъпи — каза тя. — Да не си
хванал грип?
— Не — отговорих аз, опитвайки се да звуча бодро. —
Преработил съм се. Цяло денонощие не съм мигвал, писах доклад за
курса. Между другото, кой ден е днес?
Тя си погледна часовника, каза ми датата и ми обясни, че това е
специален часовник с датник, подарък от дъщеря й. Каза ми и колко е
часът — беше 3,15 през нощта.
Поръчах си бифтек с яйце, пържени картофи и хляб с масло.
Когато тя се отдалечи да изпълни поръчката ми, нова вълна от ужас
заля ума ми: ами ако само съм си представил, че съм скочил в онази
пропаст в Мексико в сумрака на отминалия ден? Но дори самият скок
да беше илюзия, как съм могъл да се върна в Лос Анжелис от толкова
далечно място само за десет часа? Спал ли съм тези десет часа? Или
през тези десет часа бях летял, пълзял, плувал или каквото и да било
до Лос Анжелис? И дума не можеше да става да съм пътувал с
обикновени средства до Лос Анжелис от мястото, където бях скочил в
пропастта, защото оттам само до Мексико Сити имаше два дни път.
В ума ми избликна друга странна мисъл. Беше със същата яснота
като псевдоспомена от това, че и по-рано съм умирал и възкръсвал, и
по същия начин ми беше напълно чужда: чувството ми за
непрекъснатост и последователност беше непоправимо разбито.
Действително бях умрял, по един или друг начин, на дъното на онзи
пролом. Но умът ми не побираше, че съм жив и закусвам в „Шип“.
Невъзможно ми беше да се вгледам в миналото и да видя тази