представлявах всъщност един огромен пъзел и когато всяка частица
заемаше мястото си, това произвеждаше неописуем ефект.
Седях си в ъгъла на „Шип“, потях се, премислях всичко без
никакъв резултат и упорито си задавах въпроси, на които не можеше да
се отговори: как беше възможно всичко това? Как е възможно да съм
бил фрагментиран по такъв начин? Кои сме ние всъщност?
Положително не такива хора, за каквито вечно са ни подвеждали да се
мислим. Аз — или поне някакво ядро в мен — имах спомени от
събития, които никога не са се случвали. Дори не можех да плача.
— Магьосникът плаче, когато е фрагментиран — беше ми казал
веднъж дон Хуан. — Когато е цялостен, обхваща го такава треска,
която със силата си би могла да сложи край на живота му.
Точно такава треска ме обхвана! Съмнявах се дали изобщо ще се
срещна повече с някого от моята група. Струваше ми се, че всички са
заминали с дон Хуан. Аз бях сам. Исках да се замисля над това, да
оплача тази загуба, да се потопя в облекчаваща душата печал, както
правех обикновено. Но не можех. Нямаше за какво да се скърби, нищо,
за което да се тъгува. Нищо нямаше значение. Всички ние бяхме
воини-пътешественици и всички ни погълна безкрайността.
През всичкото време дон Хуан ми бе говорил за воина-
пътешественик. Изключително ми харесваше тази метафора и се
идентифицирах с нея, но на чисто емоционална основа. И все пак
никога не бях разбрал какво всъщност има предвид той, въпреки че
безброй пъти ми беше обяснявал значението й. Тази нощ, в ъгъла на
„Шип“, аз проумях за какво е говорел дон Хуан. Аз бях воин-
пътешественик. За мен имаха значение само енергетичните факти.
Всичко останало бяха само подправки без никакво значение.
Докато седях онази нощ и чаках поръчката си, в ума ми избухна
още една съвсем жива мисъл. Почувствах прилив на емпатия, прилив
на идентифициране с предпоставките в учението на дон Хуан. Най-
после бях постигнал целта на обучението му: аз бях едно с него, както
никога дотогава. Въпросът изобщо не беше в това, че едва ли не бях
воювал с дон Хуан и схващанията му, които бяха революционни за
мен, понеже не отговаряха на моето последователно мислене на
западен човек. По-скоро прецизността, с която дон Хуан представяше
схващанията си, винаги ме е плашила до полусмърт. Неговата
безпогрешност ми се струваше догматизъм. Именно това впечатление
Виолета Кириловаqnvdyn
(Виолета КириловаqNVDyn)
#1