Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

ме заставяше да искам разяснения и ме караше вечно да се държа като
насила вярващ.
Да, аз бях скочил в пропастта, казах си аз, и не бях умрял, защото
преди да стигна дъното на пролома, аз бях позволил на тъмното море
на осъзнаването да ме погълне. Бях му се предал, без страх и
съжаление. И това тъмно море ми бе предоставило всичко необходимо,
за да не умра, а да се озова в леглото си в Лос Анжелис. Само преди
два дни това обяснение нямаше да има никакъв смисъл за мен. Но в
три часа през нощта, в „Шип“, то означаваше всичко за мен.
Ударих с ръка по масата, сякаш бях сам в помещението. Хората
ме погледнаха и разбиращо се усмихнаха. Не ме интересуваше. Умът
ми се бе съсредоточил над неразрешима дилема: аз бях жив, въпреки
че преди десет часа бях скочил в пропастта, за да умра. Знаех, че
такава дилема никога не може да се разреши. Обикновената ми
познавателна способност изискваше линейно обяснение, за да бъде
задоволена, а такова обяснение беше невъзможно. Проблемът беше в
прекъсването на последователността. Дон Хуан беше казвал, че това
прекъсване е магическо. Сега вече го знаех с цялата яснота, на която
бях способен. Колко прав беше дон Хуан, когато казваше, че за да мога
да остана, на мен ще ми е нужна цялата сила, цялото ми търпение и
преди всичко стоманената издържливост на воина-пътешественик.
Искаше ми се да си мисля за дон Хуан, но не можех. Пък и не се
измъчвах за дон Хуан. Струваше ми се, че между нас има гигантска
бариера. В този момент напълно се убедих, че чуждата мисъл, която се
бе промъкнала в мен, откакто се събудих, е вярна: аз бях някой друг.
Някой ме бе сменил в момента на скока ми. Иначе щях с удоволствие
да мисля за дон Хуан; щях да тъгувам за него. Дори щях сигурно да
изпитвам и леко негодувание, загдето не ме беше взел със себе си.
Такова би трябвало да бъде нормалното ми аз. Аз определено не бях
същият. Тази мисъл започна да набира инерция, докато изпълни цялото
ми същество. И тогава изчезнаха и последните останки от предишното
ми аз.
Завладя ме ново настроение. Аз бях сам! Дон Хуан ме бе оставил
в съня като свой агент-провокатор. Усетих как тялото ми започна да се
освобождава от сковаността; постепенно ставаше все по-гъвкаво,
докато накрая можех да дишам дълбоко и свободно. Разсмях се на глас.