Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

Не ме интересуваше, че хората ме гледат, и то вече без да се усмихват.
Аз бях сам и нищо не можех да направя с това!
Изпитах просто физически усещането, че навлизам в коридор —
коридор, който имаше своя собствена сила и ме теглеше навътре. Беше
съвсем тих. Този коридор беше дон Хуан, мълчалив и необятен. За
първи път усещах дои Хуан като физическа празнота. Нямаше място за
сантименталности или мъчителни копнежи. Сигурно не ми липсваше,
защото беше тук — едно деперсонализирано чувство, което ме
притегляше в себе си.
Този коридор се оказа изпитание за мен. Изпитах въодушевление
и лекота. Да, можех да пътувам през този коридор, сам или в компания,
вероятно завинаги. И това не беше за мен нито бреме, нито
развлечение. Беше нещо повече от начало на окончателното
пътешествие — неизбежната участ на воина-пътешественик, — беше
начало на нова ера. Би трябвало да се разплача от това, че намерих
този коридор, но не плачех. Тук, в „Шип“, аз бях пред лицето на
безкрайността! Колко невероятно! Усетих студени тръпки по гърба.
Чух гласа на дон Хуан да казва, че Вселената наистина е необхватна.
В този момент се отвори задната врата, която водеше към
паркинга, и влезе странен тип: мъж на около четиридесет години;
размъкнат и изпит, но с доста приятни черти. Виждал съм го от години
да се навърта около Университета, смесвайки се със студентите. Някой
беше споменал, че е приходящ пациент в близката Болница на
ветераните. Изглеждаше малко мръднал. Виждал съм го много пъти в
„Шип“, надвесен над чашка кафе, винаги в един и същ край на бара.
Виждал съм го и да чака отвън, поглеждайки през прозореца, докато се
освободи любимото му място, ако някой го беше заел.
Като влезе в ресторанта, той седна на обичайното си място и
после ме погледна. Очите ни се срещнаха. И в следващия момент той
нададе ужасяващ писък, от който и аз, и останалите се смразихме до
мозъка на костите. Всички ме гледаха с широко отворени очи, някои от
тях застинали с несдъвкана храна в устата. Те явно мислеха, че съм
изпищял аз. Вече им бях дал повод, като ударих по тезгяха и после се
бях смял на глас. Човекът скочи от стола си и хукна към изхода на
ресторанта, като се извръщаше да ме погледне и размахваше възбудено
ръце над главата си.