повърхността такова отчаяние и самота, каквито не съм и подозирал,
че може да съществуват. Те ме накараха да скоча и тичешком да
напусна стаята, спуснах се като обезумял по стълбището и излетях от
сградата навън, на улицата.
Еди стоеше пред входа и разговаряше с двамата мъже в
светлосини, лъскави костюми. Като ме видя да тичам така, той се
разсмя гръмогласно.
— Не беше ли страхотно, а?! — каза той с предишното старание
да говори като американец. — „Фигури пред огледалото“ — това е
само за загряване, а? Какво нещо! Какво нещо!
Първия път, когато споменах тази история на дон Хуан, аз му бях
казал, че съм бил дълбоко разтърсен от натрапчивата мелодия и
старата проститутка, която тромаво се въртеше под музиката. И че
освен това съм бил дълбоко впечатлен колко безчувствен е моят
приятел.
Когато този път завърших преразказа на тази история пред дон
Хуан, както бяхме седнали сред хълмовете от планинската верига в
Сонора, аз се разтреперих, необяснимо разтърсен от нещо, което
изобщо не можех да определя.
— Тази история — проговори дон Хуан — трябва да влезе в твоя
албум с паметни събития. Твоят приятел, без изобщо да има представа
какво прави, ти е дал, както сам е казал, нещо, което наистина ще ти
остане за цял живот.
— За мен това е просто една тъжна история, дон Хуан, но нищо
повече.
— Наистина е тъжна история, точно както и останалите ти
разкази — отвърна дон Хуан, — но това, което я прави за мен различна
и паметна, е, че тя се отнася до всекиго от нас като човешки същества,
а не само до теб, както останалите ти случки. Виждаш ли, подобно на
мадам Людмила, всеки един от нас — и млад, и стар — прави по един
или друг начин своите фигури пред огледалото. Спомни си всичко,
което знаеш за хората. Помисли си за който и да било човек на тази
земя и ще разбереш без сянка от съмнение, че без значение кой е той
или какво мисли за себе си, или с какво се занимава, резултатът от
действията на всекиго е винаги един и същ: безсмислени фигури пред
огледалото.
Виолета Кириловаqnvdyn
(Виолета КириловаqNVDyn)
#1