толкова разстроен. Лукас Коронадо, изглежда, разбра трудното ми
положение.
— Случват се такива неща в този край — каза той. Нямах
представа какво има предвид, нито изпитвах желание да го питам.
Ужасно се страхувах от това колко лесно се обижда. Това си беше
характерна черта на индианците-яки — с каква лекота успяваха да се
почувстват засегнати. Изглежда, вечно бяха нащрек и дебнеха Да
открият някоя обида, твърде неуловима, за да бъде забелязана от
обикновените хора.
— Из планините наоколо живеят магически същества —
продължи той — и могат да въздействат над хората. Карат ги направо
да полудяват. Под тяхно влияние хората започват да крещят и беснеят и
когато накрая се успокоят от изтощение, изобщо не могат да си
обяснят защо са избухнали.
Мислите ли, че това се случи и на мен? — попитах аз.
— Положително — отговори той напълно убедено. — Ти и без
това имаш предразположение да се влудяваш но най-дребни поводи, но
обикновено успяваш да се сдържаш. Днес не можа да се овладееш и
откачи за нищо.
— Това не е нищо — убедено казах аз. — Досега не си бях давал
сметка, но този старец е движещата сила на всичките ми усилия.
Лукас Коронадо замълча, сякаш размишляваше дълбоко. После
закрачи напред-назад.
— А познавате ли някой старец, който да не е съвсем от този
край? — попитах го аз.
Той не разбра въпроса ми. Трябваше да му обясня, че старият
индианец, когото бях срещнал, може и да е като Хорхе Кампос — яки,
който живее другаде, а не сред племето си. Лукас Коронадо обясни, че
фамилията Матус е доста разпространена в този край, но не познавал
никой Матус с името Хуан. Имаше обезсърчен вид. После сякаш нещо
внезапно го осени и той предположи, че тъй като човекът е стар,
възможно е да носи друго име, а на мен да ми е казал работното си
име, а не истинското.
— Единственият старец, когото познавам — продължи той, — е
бащата на Игнасио Флорес. От време на време се отбива да навести
сина си, но идва от град Мексико. И като си помислиш само — той е
Виолета Кириловаqnvdyn
(Виолета КириловаqNVDyn)
#1