Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

Наистина бях в състояние да разбирам всичко, което ми
говореше, но в същото време нямах и представа за какво всъщност
става дума. Попитах дали прекосяването на прага е било случайно
събитие, породено от непредвидими обстоятелства, по волята на
случая. Той отговори, че и неговите, и моите стъпки са били насочвани
безкрайността и че обстоятелствата, които са изглеждали сякаш
водени от случайността, всъщност са били направлявани от
активната страна на безкрайността. Той я нарече намерение.
— Това, което ни събра с теб — продължи той, — беше
намерението на безкрайността. Невъзможно е да се даде определение
какво е това намерение на безкрайността и все пак него го има, също
толкова осезаемо, както си ти или аз. Магьосниците казват, че това е
трептене във въздуха. Преимуществото на магьосниците е, че знаят за
съществуването на това трептене във въздуха и го приемат без
никакви суетни. За магьосниците няма такова нешо като умуване,
мъдруване, колебание. Те знаят, че единствената им възможност е да се
слеят с намерението на безкрайността. И просто го правят.
Едва ли имаше нещо, което да ми е било по-ясно от тези
твърдения. За мен истинността на това, което ми говореше, до такава
степен се подразбираше от само себе си, че не ми и хрумваше да се
замисля как такива абсурдни твърдения могат да звучат толкова
рационално. Знаех, че всичко, което ми казва дон Хуан, не само е
очевидна истина, но и можех да я потвърдя, съотнасяйки я към
собственото си съществуване. Аз знаех всичко това, което той ми
казваше. Имах чувство, че вече съм изживял всяка подробност от
нещата, които описваше.
Тогава този обмен помежду ни свърши. Имах чувство, че нещо в
мен спадна като спукан балон. В този момент именно ми хрумна, че
губя разсъдъка си. Бях заслепен от изумителните му твърдения и
загубих всякакво чувство за обективност. Поради това припряно си
тръгнах от дома на дон Хуан, с дълбокото чувство, че съм застрашен от
някакъв невидим враг. Дон Хуан ме изпрати до колата. Той напълно
разбираше какво става в мен.
— Не се притеснявай — каза той, слагайки ръка на рамото ми. —
Не полудяваш. Това, което изпита, е леко потупване от безкрайността.
С течение на времето откривах потвърждения на нещата, които
дон Хуан ми бе разказал за двамата си учители. Самият дои Хуан