ВЪЗГЛЕД, КОЙТО ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕХ ДА
ПОДДЪРЖАМ
Лос Анжелис винаги е бил дом за мен. Не бях го избрал по своя
воля, но в него винаги се чувствах сякаш съм бил роден тук, ако не и
нещо повече. Изпитвах абсолютна емоционална привързаност към Лос
Анжелис. Обичта ми към този град беше толкова силна и до такава
степен част от мен, че никога не ми е било нужно да го изразявам на
глас. Никога не ми се е налагало да преоценявам или подновявам това
чувство. В Лос Анжелис моето семейство бяха приятелите ми. Те бяха
най-близкото ми обкръжение, което означаваше, че съм ги приел
абсолютно, точно както бях приел и града. Веднъж един мой приятел
каза полу на шега, че всички ние се мразим от сърце. Те несъмнено
можеха да си позволят такива чувства, защото разполагаха и с дру-ги
емоционални връзки като родители, съпруги или съп-рузи. Аз имах
само моите приятели в Лос Анжелис. По някаква причина аз бях
станал личният им изповедник. Всеки от тях изливаше пред мен
всичките си проблеми и грижи. Моите приятели ми бяха толкова
близки, че никога не бях възприемал проблемите и грижите им само
като техни. Можех да разговарям с тях часове наред за същите неща,
които ме бяха ужасили у психиатъра и неговите записи. Нещо повече,
никога не си бях давал сметка доколко всеки от приятелите ми
поразително приличаше на психиатъра или професора по
антропология, Не бях забелязвал колко са напрегнати приятелите ми.
Всички пушеха неудържимо като психиатъра, но това не ми беше
правило впечатление, защото и аз самият пушех така, а и сам бях не
по-малко напрегнат. Друго, което не бях забелязал, бе колко
афектирано говорят, макар че това направо биеше на очи. Вечно
произнасяха думите с подчертания акцент па западните щати и го
правеха умишлено. Не бях забелязвал и явното им внушение, че са
неспособни на каквато и да било друга чувствителност освен
интелектуална.
Истинският ми конфликт със самия себе си започна, когато моят
приятел Пийт ме изправи пред своя проблем. Дойде при мен направо