ВЪВОДИТЕЛЯТ
Бях в дома на дон Хуан и спях дълбоко в леглото си, когато той
ме разбуди. Всъщност аз почти цялата нощ не бях мигнал,
разсъждавайки над концепциите, които ми бе обяснил.
— Достатъчно си почина — каза той твърдо, почти грубо, като
ме разтърсваше за раменете. — Не се оправдавай, че си бил уморен.
Твоята умора е не толкова умора, а желание да не те закачат. Нещо в
теб се възмущава, че го безпокоят. Но е изключително важно да
раздразваш тази част от себе си, докато не се пречупи. Хайде да
вървим на разходка.
Дон Хуан беше прав. Някаква част от мен безкрайно негодуваше,
когато я безпокоят. Искаше ми се да спя дни наред и повече да не
мисля за магическите концепции на дон Хуан. Станах съвсем неохотно
и го последвах. Дон Хуан беше приготвил нещо за хакване и аз го
излапах така, сякаш не бях ял от дни, после излязохме от къщата и се
отправихме на изток, към планината. Още бях толкова сънен, че не бях
забелязал колко е рано, чак докато не видях слънцето да се издига над
източната верига възвишения. Понечих да кажа на дон Хуан, че съм
спал цялата нощ, без да помръдна, но той ми изшътка да мълча. Каза,
че отиваме на експедиция в планината да търсим определени растения.
— Какво ще правиш с растенията, които събереш, дон Хуан? —
попитах го, когато отново тръгнахме.
— Те не са за мен — отговори тон ухилен. — За един мой
приятел са, ботаник и фармацевт. Крави от тях церове.
— Той яки ли е дон Хуан? Тук в Сонора, ли живее? — попитах
аз.
— Не, не е яки и не живее в Сонора. Някой ден ще се срещнеш с
него.
— Той магьосник ли е, дон Хуан?
— Да, магьосник е — отвърна той лаконично. Попитах го дали
може да взема от тези растения, за да ги идентифицират в
ботаническата градина на Калифорнийския университет.