Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

най-лошото — помислиха, че е умрял от сърдечен удар. Повикаха
линейка да го отнесат. След повърхностен преглед се установи, че
Родриго е дълбоко заспал, и го откараха в близката болница да си
отспи, докато от организма му се разкарат всичките амфетамини.
Приликата ми с Родриго Къмингс беше толкова пълна, че чак се
уплаших. Бях същият като него. Тази прилика стана нетърпима за мен.
И в един пристъп на пълен, самоубийствен нихилизъм, както си го
определих, аз наех една стая в разнебитен хотел в Холивуд.
Килимите бяха зелени с ужасни прогаряния от цигари, които
явно са били потушавани миг преди да се разразят в същински пожар.
Завесите на прозорците бяха зелени, стените — излиняло зелено.
Мигащият неонов надпис на хотела осветяваше стаята през цялата
нощ.
В последна сметка се оказа, че направих точно каквото ме бе
посъветвал дон Хуан, но стигнах до това по заобиколни пътища. Не го
сторих, за да изпълня неговите изисквания, нито с намерение да
изгладя противоречията ни. Останах в хотела месеци наред, докато
моята личност, както ми бе предсказал дон Хуан, не умря, докато
наистина ми стана все едно дали съм в компания или сам.
Напуснах хотела и се преместих да живея в самостоятелна
квартира по-близо до колежа. Продължих занятията си по
антропология, които всъщност не бях прекъсвал, и започнах доходен
бизнес с една съдружничка. Всичко изглеждаше абсолютно наред,
докато един ден не ме разтърси като удар в главата мисълта, че съм на
път да изкарам остатъка от живота си в тревоги за бизнеса или в
терзания пред привидната възможност за избор между академична или
бизнескариера, или пък в нерви от небрежността и измамите на моята
съдружничка. Проникна ме до дъното на душата ми истинско
отчаяние. За първи път в живота ми, въпреки че бях видял и правил
толкова неща, аз нямах изход. Чувствах се напълно загубен. В главата
ми сериозно започна да се върти мисълта за най-практичния и
безболезнен начин да сложа край на живота си.
Една сутрин ме събуди силно, настойчиво чукане на вратата.
Помислих, че е хазяйката и знаех, че ако не отговоря, тя ще влезе със
своя ключ. Отворих вратата и там стоеше дон Хуан! Толкова се слисах,
че загубих ума и дума. Взех да мънкам и пелтеча, неспособен да
произнеса и дума. Изпитах желание да му целуна ръка, да коленича