Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

Той си тръгна, а аз трескаво се хвърлих да приключвам с всичко,
което трябваше. Това, естествено, ми отне повече от един час, но не
спрях да се замисля, защото веднъж заел се да приключа всички
бизнесформалности, аз вече карах по инерция. Едва когато свърших
всичко, аз осъзнах, че съм изправен пред истински проблем. Проумях,
че абсолютно съм се издънил. Бях останал и без работата си, и без
никаква възможност да се добера до дон Хуан.
Отидох до леглото си и потърсих единствената утеха, за която ми
хрумна: покой, тишина. За да улесня настъпването на вътрешното
мълчание, аз се възползвах от един способ, на който ме бе научил дон
Хуан — седнах на леглото със свити колене, петите събрани се
допираха до бедрата, а ръцете, хванали глезените, придържаха краката
заедно. Той ми беше дал една дебела тръба, която винаги ми беше
подръка, където и да ходех. Беше дълга към две педи и откъм единия
край подплатена с възглавничка. Закрепвах я между стъпалата си, а
откъм подплатения край я опирах точно по средата на челото, за да
поддържа тежестта на главата ми. Винаги когато заемах това
положение, аз само след секунди потъвах в дълбок сън.
Явно и този път съм заспал с обичайната лекота, защото сънувах,
че съм в мексиканския град, където трябваше да се срещнем с дон
Хуан. Този град винаги ми е бил интересен. Пазарът ставаше веднъж
седмично и селяните от околността докарваха стоката си за продай. Но
в този град най-миого ме привличаше павираното шосе, което водеше
към него. Преди самия град то минаваше по стръмен хълм. Много пъти
бях присядал па една пейка до сергията със сирене и гледах към хълма.
Наблюдавах как хората идват от града с мулетата и товара им, но първо
виждах само главите им; колкото повече приближаваха, толкова по-
голяма част от тях се виждаше, докато накрая се окажеха на билото на
хълма и тогава ги виждах в цял ръст. Винаги ми се струваше, че
изникват от земята, едни бавно, други по-бързо, в зависимост от
скоростта им. В съня ми дон Хуан ме чакаше до сергията със сирене.
Приближих се до него.
— Ти направи това от вътрешното си мълчание — каза той и ме
потупа по гърба. — Ти достигна своя преломен момент. За миг бях
започнал да губя надежда, но се повъртях наоколо, понеже знаех, че ще
успееш.