Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

неподвижно, било защото не възнамерявах да му подавам никакви
команди да се движи, било защото не бях в състояние да ги
формулирам.
Миг по-късно усетих, че с дон Хуан крачим из сонорската
пустиня. Разпознах околността; бил съм тук с него толкова пъти, че
бях запомнил всяко очертание. Беше краят на деня и светлината на
залязващото слънце пораждаше у мен чувство на отчаяние. Вървях
автоматично, осъзнавайки, че тялото ми изпитва усещания, които не се
придружават от мисли. Не можех да опиша своето състояние. Понечих
да кажа това на дон Хуан, но желанието да му съобщя за усещанията
на тялото си в миг изчезна.
Дон Хуан произнесе с много бавен, понижен и сериозен глас, че
пресъхналото русло на реката, по което вървим, е най-подходящото
място за предстоящото ни занимание и че трябва да седна на един
неголям камък сам, а той се отдалечи на около петдесетина крачки и
седна на друг камък. Не попитах дон Хуан, както обикновено бих
сторил, какво трябва да правя. Знаех какво ще правя. Тогава чух
прошумоляващите стъпки на хора, които минаваха през храстите,
рехаво разпръснати наоколо. В този край нямаше достатъчно влага, за
да никне буйна растителност. Израснали бяха само няколко жилави
храста на три-четири метра разстояние един от друг.
Тогава видях да приближават двама души. Изглеждаха местим
хора, може би иидианци-яки от някое тяхно градче в околността.
Стигнаха до мен и спряха. Единият от тях нехайно ме попита как съм.
Исках да му се усмихна, да се засмея, но не можах. Лицето ми беше
съвсем сковано. Казах му, че съм добре. После ги попитах кои са.
Казах им, че не ги познавам, но въпреки това ги чувствах необичайно
близки. Единият от тях отговори с тон, сякаш няма нищо особено, че
те са моите съюзници. Вперих очи в тях, опитвайки се да запомня
чертите им, но чертите им непрекъснато се изменяха. Сякаш се
извайваха в съответствие с настроението на моя поглед. Никакви
мисли не участваха. Всичко се направляваше от дълбоки усещания.
Гледах ги толкова дълго, че чертите им напълно се изличиха и накрая
пред мен останаха две блестящи сияйни петънца, които вибрираха.
Сияйните петънца нямаха граници. Те сякаш се поддържаха чрез
сцепление отвътре. Ставаха плоски и широки. После отново се
изтегляха вертикално до човешки ръст. Внезапно усетих как ръката на