Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

— Дон Хуан, не че не мога да приема всичко това за чиста
монета — обадих се аз. — Бих могъл, но в това има нещо толкова
противно, че наистина ме отвращава. Просто ме заставя да споря. Ако
е вярно, че те се хранят с нас, то как го нравят?
Дон Хуан се усмихна широко. Беше безкрайно доволен. Обясни
ми, че магьосниците виждат човешките деца като странни сияйни
кълба от енергия, покрити целите с ярко светеща обвивка, нещо като
найлоново покритие, плътно обвиващо техния пашкул от енергия.
Каза, че именно тази блестяща обвивка от осъзнаване ядат хищниците
и че когато човек достига зрелост, от тази блестяща обвивка от
осъзнаване остава само тясна ивичка от земята до върха на пръстите на
краката. Тази ивичка позволява на човешкия род да продължи да
живее, но само толкова.
Като в просъница чувах дон Хуан Матус да ми обяснява, че
доколкото му е известно, хората са единственият вид, който има
блестяща обвивка от осъзнаване около сияйния пашкул. Поради това
те са лесна плячка за съзнание от друг различен порядък, каквото е
мрачното съзнание на хищника.
Тогава направи най-огорчаващото твърдение, което бях чувал
досега от него. Каза, че тази тясна ивичка осъзнаване е епицентър на
себеотразяването, в чийто капан човек неспасяемо е хванат. Като
играят на нашето себеотразяване, единствената останала ни точка на
осъзнаване, хищниците предизвикват припламване на осъзнаването,
което впоследствие те безпощадно, хищнически поглъщат. Внушават
ни безсмислени проблеми, които предизвикват това припламване на
осъзнаването и по такъв начин ни държат живи, за да могат да се
хранят с енергетичните пламъци на нашите мними тревоги.
Явно в това, което казваше дон Хуан, имаше нещо толкова
опустошително, че в този момент стомахът ми наистина се разбунтува.
След известна пауза, достатъчна за да се посъвзема, аз попитах
дон Хуан:
— Но защо магьосниците от древно Мексико, пък и всички
днешни магьосници, въпреки че виждат хищниците, не правят нищо
срещу тях?
— Нито ти, нито аз не можем нищичко да им направим — каза
дон Хуан със сериозен, печален глас. — Единственото, което можем да
правим, е да дисциплинираме себе си до такава степен, че те да не ни