СКОКЪТ В ПРОПАСТТА
Към равното плато водеше само една пътечка. Когато се
изкачихме на него, видях, че не е толкова обширно, както ми бе
изглеждало от далеч. Растителността по платото беше същата като в
подножието на планината: посърнали зелени храсти, опитващи се да
наподобяват дървета.
Отначало не забелязах бездната. Едва когато дон Хуан ме поведе
нататък, видях, че платото завършва с пропаст. Откъм изток и юг
склоновете на планината бяха заоблени и ерозирали; откъм запад и
север обаче тя изглеждаше като отсечена с нож. От ръба на пропастта
видях дъното на пролома, може би на около двеста метра дълбочина.
Обрасло беше със същия наподобяващ дървета храсталак.
Обходих платото и открих, че всъщност не беше плато, а просто
равното било на внушително по размери възвишение. Цяла верига по-
ниски хълмове на север и юг от върха ясно показваха, че са били част
от огромен каньон, прорязан преди милиони години от вече
несъществуваща река. Гребените на каньона бяха разядени от ерозия.
На някои места направо бяха изравнени със земята. Единственото
недокоснато място беше там, където бях застанал аз.
— Всичко е твърда скала — обади се дон Хуан, сякаш прочел
мислите ми. Посочи с брадичка дъното на пролома. — Падне ли нещо
от ръба долу, ще се разбие на парчета в скалното дъно.
Така започна разговора ни с дон Хуан на билото на планината
този ден. Преди да отидем там, той ми бе казал, че земните му дни са
изтекли. Той заминаваше в своето окончателно пътешествие. От това
съобщение се почувствах опустошен. Направо загубих всякакъв
контрол над себе си и навлязох в блаженото състояние на
фрагментираност, което навярно изпитва човек след психически срив.
Само една сърцевина в мен запази целостта си — моето аз от
детството ми. Всичко останало беше смътно и неопределено. Толкова
дълго останах фрагментиран, че единственият изход беше отново да се
разединя.