През първия учебен ден в новия университет професорът по
антропология говори за своите академични постижения и заслепи
студентите с мащаба на познанията и публикациите си. Беше висок,
строен мъж на около четиридесет и пет години, с шарещи сини очи. От
външния му вид най-миого ме поразяваха очите — те изглеждаха
огромни зад дебелите стъкла за късогледство и всяко око сякаш се
въртеше в различна посока, когато обръщаше глава. Знаех, че това е
невъзможно, но тази оптическа илюзия предизвикваше много
неприятно впечатление. За антрополог той беше много добре облечен
— по мое време антрополозите се славеха с крайно небрежното си
облекло. Студентите описваха археолозите например като същества,
потънали в датировки с въглерод-14, които обаче никога не се къпят.
По някакви необясними причини обаче истински го отличаваше
не толкова външният му вид или ерудицията, а начинът, по който
говореше. Той произнасяше всеки звук отчетливо и наблягаше на
отделни думи, като ги удължаваше. Определено имаше чуждестранен
акцент, но знаех, че това е маниерничене. Произнасяше едни изречения
като англичанин, други — като проповедник-ривайвълист[1].
Въпреки огромната си приповдигнатост той ме плени от самото
начало. Чувството му за собствена значимост бе толкова натрапчиво,
че се възприемаше като нещо безспорно още след първите пет минути
на лекциите му, които винаги представляваха бомбастично изложение
на знания, подплатено с неудържимо самоизтъкване. Имаше
удивителна власт над аудиторията. Всеки от студентите, с които
разговарях, обожаваше този изключителен човек. Сериозно започнах
да мисля, че прехвърлянето ми в друг университет ще бъде лесно и
спокойно, и от всяко положение напълно позитивно. Харесваше ми
новото обкръжение.
В работата ми така се увлякох в прослушването на записите, че
се промъквах в кабинета по всяко време и изслушвах не само извадки,
а целите записи. Отначало направо се изумявах, че във всеки от
записите сякаш чувах самия себе си. Но с течение на седмиците
колкото повече записи прослушвах, толкова повече удивлението ми
прерастваше направо в ужас. Всяко произнесено изречение,
включително въпросите на психоаналитика, сякаш бяха мои. Всички
тези хора говореха от дълбините на моето същество. Отвращението,
което изпитвах, беше нещо съвсем ново за мен. Никога не бях си