— И те ли те пребиха, Пийт? — попитах го аз.
— Не — отговори той мрачно. — Тръгнах по улицата и влязох в
един магазин за части от употребявани автомобили. Цапардосах
продавача, който се бе запътил към мен да ме обслужи. Човекът се
шашна, но не се ядоса. Каза ми: „Успокойте се, сър, успокойте се! В
тази стая обикновено се правят сделки.“ Праснах го още веднъж в
зъбите и тогава му писна. Беше едър мъжага и като ми удари по едно
кроше в зъбите и в окото, аз се оказах в нокаут. Когато дойдох на себе
си — продължи Пийт, — намерих се да лежа на кушетка в офиса им.
Дочух сирената на бърза помощ. Загрях, че идва за мен, затова скочих
и хукнах навън. После дойдох при теб.
И се разхлипа, неспособен повече да се владее. Разстроен беше
до дъното на душата си и направо рухна. Обадих се на жена му и тя
пристигна за по-малко от десет минути у нас. Коленичи пред Пийт и
започна да му се кълне, че обича само него, че всичко друго било
пълна идиотщина и че тяхната любов била въпрос на живот и смърт.
Всички други не означавали нищо за нея. Тя дори не ги помнела. И
двамата изляха в плач цялата си душа и естествено си простиха един
другиму. Патриша носеше слънчеви очила, за да прикрие кръвоизлива
на дясното си око, където я беше ударил Пийт — той беше левак.
Двамата изобщо не забелязваха присъствието ми, а и когато си
тръгнаха, така и не си дадоха сметка, че съм бил там. Просто излязоха,
притиснати един до друг, и оставиха вратата отворена.
Животът сякаш продължи да си тече както обикновено.
Приятелите ми се държаха с мен както винаги. Все така ходехме по
купони, на кино или просто „предъвквахме стари болежки“. Понякога
тръгвахме да открием някой от ония ресторанти, където ти предлагаха
„ядене на корем“ срещу цената на едно ястие. Въпреки тази привидна
нормалност обаче в живота ми, изглежда, навлизаше странен нов
фактор. Наблюдавайки се, забелязах, че най-неочаквано съм станал
крайно придирчив — бях започнал да съдя приятелите си по същия
начин, както бях осъдил психиатъра и професора по антропология. Кой
съм аз все пак, че да съдя когото и да било?
Изпитвах огромно чувство на вина. Да съдя приятелите си —
това качество ми беше непознато досега. И нещо още по-лошо — аз не
само ги осъждах, но и намирах проблемите и грижите им за
изключително банални. Уж аз си бях същият; те бяха същите мои
Виолета Кириловаqnvdyn
(Виолета КириловаqNVDyn)
#1