— Какво имаш предвид, дон Хуан? — попитах аз, увлечен от
интересното му разсъждение.
— Твоят преломен момент — каза той, — е да престанеш да
живееш така, както си знаеш. Ти изпълняваше най-съвестно и точно
всичко, което съм ти казвал. Дори и да си талантлив, ти така и не го
показа. Не си муден, но действаш така, като че ли си. Ти си много
уверен в себе си, но действаш като че ли си неуверен. Не си плах,
въпреки това действаш така, сякаш се страхуваш от хората. Всичко,
което правиш, сочи само едно: трябва да скъсаш с всичко това,
безжалостно.
— Но по какъв начин, дон Хуан? Какво имаш предвид? —
попитах аз направо неистово.
— Мисля, че всичко се свежда до едно — единствено действие
— отговори той. — Трябва да се разделиш с приятелите си. Трябва да
се сбогуваш с тях за твое добро. Невъзможно е да продължиш по пътя
на война, влачейки със себе си личната си история, и ако не скъсаш с
този начин на живот, аз самият няма да съм в състояние да продължа
обучението ти.
— Чакай, чакай, дон Хуан — казах аз. — Тук вече съвсем не съм
съгласен. Прекалено много искаш от мен. И откровено казано, не
мисля, че съм в състояние да го сторя. Моите приятели са моето
семейство, те са моите отправни точки.
— Именно, именно — отбеляза той. — Те са твоите отправни
точки. Тъкмо затова трябва да скъсаш с тях. Магьосниците имат само
една отправна точка — безкрайността.
— Но как според теб да го направя, дон Хуан? — попитах аз е
хленчещ тон. Неговото изискване направо ме изваждаше от
равновесие.
— Трябва просто да си отидеш — каза той твърдо. — Иди си от
тях по който начин можеш.
— Но къде да отида? — попитах аз.
— Аз бих те посъветвал да наемеш стая в някой от ония евтини
хотели, които знаеш — каза той. — Колкото по-безобразно е мястото,
толкова по-добре. Ако стаята е с излиняло зелен килим, на прозорците
висят излиняло зелени пердета и стените са излиняло зелено —
толкова по-добре. Нещо подобно на оня хотел, който ти показах
веднъж в Лос Анжелис.
Виолета Кириловаqnvdyn
(Виолета КириловаqNVDyn)
#1