Но той окончателно ме срази с историята със своя фолксваген-
костенурка. Понеже Ърнест Липтън всеки ден пътуваше по два часа от
дома до службата си и обратно, той реши да си купи тази кола като
много икономична и започна да засича колко мили ще измине с един
галон бензин. Страхотно се смаях, когато една сутрин той обяви, че е
стигнал 125 мили на галон[1]. Като крайно точен човек той поясни, че
това било предимно извън града, но магистрала, макар и по време на
най-натоварения трафик, когато му се налагало често да намалява и
ускорява. Седмица по-късно той каза, че е засякъл 250 мили на един
галон.
Това чудо непрекъснато нарастваше, докато стигна
невъобразимото ниво от 645 мили на галон. Приятелите му казаха, че
трябва да регистрира този рекорд в летописа на компанията
„Фолксваген“. Ърнест Липтън, щастлив до немай-къде, тайно
ликуваше и подпитваше какво да прави, когато достигне границата от
хиляда мили. Приятелите му казаха, че ще може да претендира за
званието чудотворец.
Тази идилия продължи до една сутрин, когато той разкри един от
приятелите си, че месеци наред му погажда най-прост номер. Всяка
сутрин той доливал три-четири чаши бензин в резервоара на Ърнест,
така че лампичката никога не светвала на червено.
Ърнест Липтън почти се разсърди. Острата му забележка
изглеждаше така: „О, Боже! И това според теб смешно ли е?“
Аз от няколко седмици бях разбрал, че приятелите му правят
този номер, но не си позволявах да се намеся, защото си мислех, че не
е моя работа. Хората, които се занасяха с Ърнест Липтън, му бяха
стари приятели, а аз — съвсем отскоро. Когато видях колко е
разочарован и огорчен, а в същото време неспособен да се ядоса,
почувствах се виновен и гузен. Отново се натъквах на странно
усещане — ненавиждах Ърнест Липтън и в същото време безкрайно го
обичах. Той беше безпомощен.
Дълбоката истина в този проблем беше, че Ърнест Липтън
приличаше на баща ми. Дебелите стъкла на очилата му,
оплешивяващата коса, прошарената четина на брадата му, която никога
не беше добре обръсната, ми напомняха за чертите на моя баща. Той
имаше същия прав, остър нос и издадена брадичка. Но най-вече
неспособността на Ърнест Липтън да се разсърди и да прасне