Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

край и я завинтихме към напречната греда. Ърнест беше висок, много
силен мъж и използвайки една греда за лост, повдигна единия край, за
да завинтя болтовете във вече пробитите дупки на подпорните греди.
Но преди да ги завинтя, на вратата настойчиво се почука и Ърнест ме
помоли да видя кой е, а той щял да подържи решетката.
На вратата беше жена му с покупки в ръце. Заприказва ме
надълго и нашироко и аз забравих за Ърнест. Дори й помогнах да
внесе покупките. Както оставях връзките с целина, внезапно се сетих,
че моят приятел още държи тежката решетка и като си го знаех какъв
е, бях сигурен, че още си стои така и очаква от другите такава
деликатност, каквато той самият винаги проявяваше. Втурнах се
отчаяно към задния двор и го видях паднал на земята. Беше рухнал от
изнемога да крепи тежката дървена решетка. Изглеждаше като
парцалена кукла. Наложи се да извикаме на помощ приятелите му, за
да вдигнем решетката — той вече нямаше сили. Трябваше да си легне
— беше сигурен, че му се с изсипала хернията.
Класическа беше историята с Ърнест Липтън, когато отишъл с
приятели в планината Сан Бернардино за уикенда. Пренощували в
планината на палатки. Когато всички заспали, на Ърнест му се
наложило да се отбие до храстите и като много деликатен човек се
поотдалечил от лагера, за да не безпокои никого. Подхлъзнал се в
тъмното и се затъркалял надолу по планинския склон. После казал на
приятелите си как бил сигурен, че се търкаля към смъртта си в дъното
на планината. За късмет успял да се хване с крайчеца на пръстите за
една издатина; висял така часове наред, опитвайки се в тъмното да
намери някаква опора за краката, защото ръцете му съвсем
отмалявали, но бил твърдо решен да се държи до смърт. Протягайки
крака докъде може, той успял да напипа малки издатини в скалата,
благодарение на които успял да се закрепи. Стоял така лепнат за
скалата, подобно на лепенките, които изработваше, докато се
развиделило достатъчно, за да установи, че бил само на педя от земята.
— Ърнест, но ти можеше да извикаш за помощ! — възмутиха се
приятелите му.
— О, Боже, реших, че няма смисъл — отговори той. — Кой
щеше да ме чуе? Аз си мислех, че съм се търкалял поне един
километър надолу. Пък и всички спяха.