Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

— това е девизът на западния човек. Ти искаш резултати — една доза и
готово, изцелен си.
Магьосниците се изправят пред нещата по различен начин —
продължи дон Хуан. — Понеже нямат никакво време за губене, те се
отдават изцяло на това, което е пред тях. Твоето дълбоко смущение се
дължи на това, че ти липсва трезвост. Не си имал нужната трезвост да
благодариш на приятеля си както подобава. Това се случва с всеки от
нас. Ние никога не даваме израз на чувствата си, а когато поискаме да
го сторим, вече е прекалено късно, защото времето ни е изтекло. Не
само времето на твоя приятел бе изтекло, а и твоето. Трябваше да му
се отблагодариш щедро в Аризона. Той се погрижи да те вземе със
себе си и все едно дали си го разбрал или не, но на автогарата той ти
оказа най-голямата си помощ. Но в моментите, когато трябваше да му
благодариш, ти все му се ядосваше — осъждаше го, беше ти неприятен
и какво ли не. А после все отлагаше да се видиш с него. Това, което
всъщност ти отлагаше, бе да му благодариш. И сега вечно ще те
преследва един призрак. Ти никога няма да можеш да му платиш това,
което му дължиш.
Осъзнах величието на това, което казваше. Никога не бях
разглеждал постъпките си в такава светлина. И всъщност никога не бях
благодарил на когото и да било, никога. Дон Хуан продължи да бърка в
раната ми още по-дълбоко.
— Твоят приятел знаеше, че умира — каза дон Хуан. — Написа
ти последното си писмо, понеже се интересуваше какво си постигнал.
Може би и без сам той да знае, както не знаеш и ти, но последната му
мисъл е била за теб.
Бремето на тези думи беше прекалено тежко за плещите ми.
Рухнах. Почувствах, че трябва да легна. Главата ми се въртеше.
Възможно е това да беше от залеза. Бях направил ужасната грешка да
пристигна в дома на Дон Хуан късно следобед. Залязващото слънце
беше разтърсващо, отблясъците по голите скали, които се възвишаваха
на изток от къщата на дон Хуан, бяха златни и пурпурни. По небето
нямаше нито едно облаче. Струваше ми се, че всичко наоколо е
застинало неподвижно. Сякаш целият свят се опитваше да се спотаи,
но присъствието му беше съкрушително. Покоят на сонорската
пустиня ме пронизваше като кинжал и стигаше до мозъка на костите