Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

виждал. А той, докато ми говореше, непрекъснато поглеждаше
часовника си, сякаш чакаше някого, който всеки момент трябва да се
появи. Явно искаше да ме задържи в моргата по-дълго, отколкото
позволяваха силите ми. Но понеже поначало имах състезателен дух,
реших, че той изпитва издръжливостта и мъжеството ми. Стиснах зъби
и твърдо реших да остана до самия край.
Самият край обаче дойде по начин, какъвто не съм и сънувал.
Един от труповете, наредени на мраморната маса, внезапно прохърка и
се размърда под чаршафа, сякаш се канеше да стане. Този звук като от
оригване беше толкова ужасен, че сякаш целия ме прогори и ще го
помня до края на живота си. Братовчед ми, лекар и учен, обясни, че
този труп е на човек, починал от туберкулоза и че дробовете му били
така разядени от бацили, че останали огромни кухини, пълни с въздух,
и когато температурата на въздуха се променяла, тялото се извивало,
сякаш се опитва да стане или най-малкото като от конвулсии.
— Не, оше не си намерил каквото трябва — каза дон Хуан,
поклащайки глава. — Това просто е разказ за твоя страх. И аз самият
бих се уплашил до смърт; но такъв страх не може да озари ничий път.
Но ми е любопитно какво стана с теб по-нататък?
— Взех да вия като на умряло — отвърнах аз, — а братовчед ми
ме нарече пъзльо, задето бях скрил лице на гърдите му и целия го
наповръщах.
Явно бях заорал в много мрачен пласт от живота ми. Другата
история, която си спомних, беше с едно шестнадесетгодишно момче от
гимназията — страдаше от някакво заболяване на жлезите и беше
стигнал гигантски ръст. Но сърцето му не успявало да расте в
съответствие с останалото тяло и един ден той почина от сърдечна
недостатъчност. От някакво патологично любопитство отидохме с още
едно момче в погребалното бюро.
Служителят, който май беше по-патологичен случай и от нас
двамата, ни отвори задния вход и ни пусна да влезем. Показа ни своя
шедьовър. Беше сместил огромното момче, е ръст над два метра и
тридесет сантиметра, в ковчег за нормален човек, като му беше отрязал
нозете. Показа ни как ги е подредил — сложил ги бе в ръцете му така,
сякаш мъртвото момче бе обгърнало два трофея.
Ужасът, който изпитах, се равняваше на онзи, който бях изживял
като малък в моргата, но този нов страх не беше физическа реакция;