Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

къде живея, ако изобщо го сторя, ще ти го кажа и без да ме питаш.
Веднага се почувствах отблъснат и лицето ми неволно се
изчерви. Много се засегнах. Дон Хуан избухна в смях, а аз бях
безкрайно огорчен от това. Не стига, че ме бе отблъснал и засегнал, но
и на всичко отгоре ми се присмиваше.
— Тук живея временно — продължи той, без да обръща
внимание на отвратителното ми настроение, — защото това е
магически център. Всъщност аз живея тук заради теб.
Тези думи донейде обясниха нещата. Но не можех да повярвам в
това. Помислих си, че сигурно го казва, за да облекчи огорчението ми
от обидата.
— Наистина ли живееш тук заради мен? попитах накрая аз,
неспособен да сдържа любопитството си.
— Да — спокойно каза той — Аз съм длъжен да те подготвя. Ти
си като мен. Ще ти повторя сега това, което вече съм ти казвал: всеки
нагуал от всяко поколение магьосници трябва да издири един нов мъж
или жена, който също като него ще има двойна енергетична структура.
Аз видях такава структура у теб на спирката на автобуса в Ногалес.
Когато виждам твоята енергия, аз я виждам като две сияйни сфери,
наложени една върху друга, и точно това качество ни свързва завинаги.
Вече не мога да те отхвърля, нито пък ти мен.
Думите му предизвикаха много особено вълнение у мен. Ако
само до преди миг бях ядосан, сега пък ми се доплака.
Той продължи, като каза, че иска да ме постави в началото на
това, което магьосниците наричат пътя на воина, като използва
подкрепата на местността, където живее и която е център на много
силни емоции и реакции. Тук от хилядолетия са живели войнствени
хора и земята се е пропила с войнствената им нагласа.
По това време той живееше в щата Сонора, Северно Мексико, на
около сто и петдесет километра южно от град Гуаймас, където го
посещавах във връзка с полевите си изследвания.
— Нима ще трябва да влизам във война, дон Хуан? — попитах
аз, сериозно разтревожен от думите му, че един ден и на мен ще ми се
наложи да се сражавам. Вече се бях научил да възприемам крайно
сериозно всичко, което ми казва.
— Напълно сигурно е — отговори с усмивка той. — Когато
попиеш всичко, което може да се попие от този край, аз ще си отида.