Carlos-Castaneda_-_Aktivnata_strana_na_bezkrajnostta_-_1622-b

тогава самият Родриго изобщо не беше в състояние да напусне Лос
Анжелис. Успял бе да стигне до Сан Бернардино, където се отбил да
гледа „Десетте Божи заповеди“. Този филм, по причини, известни само
на Родриго, породил у него непреодолима носталгия по Лос Анжелис.
Върна се и през сълзи ми каза, че този проклет град, Лос Анжелис, бил
издигнал около него стена, която той не можел да преодолее. Жена му
се зарадвала, че не заминал, а още по-щастлива била приятелката му
Мелиса, макар и леко да се разочаровала, понеже трябвало да му върне
речниците, които той й оставил.
Последният му отчаян опит да стигне до Ню Йорк със самолет
беше дори още по-драматичен, защото бе взел пари на заем от
приятелите си за самолетния билет. Каза, че така си отрязвал пътя
назад, понеже нямал намерение да им връща парите.
Сложих куфарите му в багажника на моята кола и двамата
потеглихме към летище Бърбанк. Той каза, че самолетът излитал чак в
седем часа. До вечерта имаше много време, затова решихме да отидем
на едно кино. Пък и той искаше да хвърли един прощален поглед на
булевард „Холивуд“ — центърът на нашия живот и на всичко, което
правехме.
Така че отидохме да гледаме някакъв епичен филм в „Техниколор
и синерама“. Беше нещо мъчително дълго, което сякаш поглъщаше
изцяло вниманието на Родриго. Когато излязохме от киното, вече
мръкваше и трябваше да бързаме към летището в най-натовареното
движение. Той настоя да минем по странични улици, вместо по
магистралата, която по това време гъмжеше от автомобили. Когато
стигнахме летището, самолетът тъкмо излиташе. Това беше
последната капка. Със сломен и примирен вид Родриго подаде билета
си на касата, за да му върнат парите. Дадоха му разписка на негово име
и казаха, че ще му изпратят парите след шест до дванадесет седмици
от Тенеси, където се намирал финансовият отдел на авиокомпанията.
Върнахме се обратно в блока, където живеехме и двамата. Този
път той не беше се сбогувал с никого от страх да не се изложи, затова
никой не беше и забелязал, че се е опитвал още веднъж да замине.
Единственото му недоглеждаме бе да си продаде автомобила. Помоли
ме да го откарам до дома на родителите му, понеже баща му щял да му
даде парите, които бе похарчил за билета, му, откакто го помня, бе
човекът, който вечно измъкваше Родриго от всякакви каши, в които се