НЕИЗБЕЖНАТА СРЕЩА
От дълго време в ума ми се беше загнездила една мисъл и не ми
даваше покой — трябваше да отговоря на едно изключително важно за
мен писмо, и то на всяка цена. Но от това все ме отклоняваше една
смесица от леност и дълбокото ми желание да доставям удоволствие.
Моят приятел, антропологът, благодарение на когото се бях срещнал с
дон Хуан, ми беше писал преди един — два месеца писмо.
Интересуваше се как вървят моите антропологически изследвания и
настойчиво ме канеше да го посетя. Бях съчинил три дълги писма, Но
като ги препрочитах, те ми се струваха толкова банални и ласкателни,
че ги късах на парчета. Все не успявах да изразя в тях дълбоката си
благодарност, дълбочината на чувствата си към него. Оправдавах това
отлагане на отговора с искреното си намерение да отида да го видя и
да му разкажа лично всичко, което правехме с дон Хуан Матус, но
забавях замисленото пътуване, защото съвсем не ми беше ясно какво
всъщност правя с дон Хуан. Исках да покажа един ден на приятеля си
реални резултати. А досега разполагах само със смътни наброски за
възможности, които пред неговия взискателен поглед съвсем не биха
минали за антропологическа полева работа.
Един ден чрез общи познати научих, че той е починал. Смъртта
му ме хвърли в една от някогашните ми опасни, мълчаливи депресии.
Невъзможно ми беше да изразя какво чувствам, защото, умът ми не
беше формулирал напълно това състояние. Беше някаква смесица от
потиснатост, безнадеждност и отвращение от самия себе си за това, че
не бях отговорил на писмото му, нито бях отишъл да се видим.
Скоро след това отидох при дон Хуан, Щом пристигнах в дома
му, седнах на един от неговите сандъци под рамадата и се помъчих да
намеря думи, които не биха звучали толкова банално, за да изразя
колко ме бе смазала смъртта на моя приятел. По някакъв непонятен
начин дон Хуан знаеше причината за терзанията ми и истинския ми
повод да го посетя.
— Да — заговори сухо дон Хуан. — Знам, че твоят приятел,
антропологът, който те насочи към мен, е починал. По някаква причина